http://netlog.com/andrej_radovanovAndrej RadovanovRadovanovAndrejandrej_radovanovhttp://ru.netlogstatic.com/p/tt/000/104/104850.jpgBulgariaRuse Профайл andrej_radovanov

andrej_radovanov

муж. - 41 лет/года, Rousse, Bulgaria

RSS-лента

Блог 4

  • Една година без Иван Митев-Колоб

    На 11 октомври, неделя се навършва една година от незнайната смърт на учения, поета, съратника и приятеля Иван Митев-Колобъра. По този повод негови сподвижници от Общество Дуло подготвиха книгата “Клетва”, Русе, 2009, 36 стр., формат А5, която вмества в себе си една малка част от неговото творчеството, но затова пък е физиономична за личността и за нагласите му в началото на ХХІ век.

    Книгата започва с програмната студия ”За ново българско племе”. Поместени са и някои непубликувани стихотворения на Иван Митев - “На Владимир Свинтила”, ”Клетва на арийското братство”, ”Представи си!”, ”О, Пирине!”, ”От Осогово”, песните “Кубратов сноп” и “Север против Юг”, маршът по негова музика и текст – “Народе, на бой!”, и други.

    Сега публикуваните произведения на Иван Митев-Колобъра са предназначени предимно за младежки читателски кръгове, но представляват ценност и за хора от други възрасти.

    Поръчки за книгата може да отправяте на адрес:

    Dulo-bulgaria@yandex.ru

    Атанас Ганчев,

    Антон Рачев,

    Общество Дуло

  • Трите Европи и трите страни

    (Доклад на руския философ Анатоли Михайлович Иванов, изнесен пред Московската конференция “Русия и Европа – нови перспективи”, състояла се в Москва на 20-21 юли 2007 година)

    Аз съм съгласен с нашия приятел, мосю Фей* затова, че ние се нуждаем от една позитивна утопия, още повече, че неговото определение за такава утопия съвпада с онова, което Жорж Сорел е дал за понятието “мит”: “Митът – това е цел на полаганите усилия. Митът е осъществим, но неговото осъществяване е трудно и изисква усилия за постигането на успех в борбата и саможертвата, не със скръбната радост на християнина, погълнат от лъва,а с дионисиев възторг. Митът – това е проекция на властта, която обладават малцина, но тези редки люде създават концепция за бъдещето. Преди всичко останало, трябва да се създаде концепция.”

    И така, митът – това е нещо хубаво. Но скептиците мълвят, че нашите митове вече не вдъхновяват дори самите нас. И един от тези митове е лъжливата концепция за единна Европа.

    Преди веки половина Н.Я.Данилевски** отстояваше в своята книга “Русия и Европа” тезиса, че в този случай става дума за два различни свята и че Европа не ни знае, не може и не желае да ни знае.
    Неговите думи за това, че европейците не знаят Русия, остават в сила. Г-н Тулаев през ноември миналата година взе участие в една международна конференция в Мадрид и донесе тука един плакат, озаглавен “Вождовете на нашата Европа”. И там – 25 портрета на хора, сред които няма ни един русин – въобще да не говорим за славяни! (Трябва да отбележим обаче, че сред тези 25-има достойни мъже все пак има двама източноевропейци. Това бяха румънците – Мирча Илиаде и Емил Чоран, бел. на прев.)
    Означава ли това, че ние сме длъжни да различаваме техните вождове и нашата Европа?
    Другото твърдение на Данилевски, че европейците не искат да ни знаят, не съответствува на истината – присъствието на толкова европейски делегати на сегашната и миналогодишната конференции(става дума за двете Московски международни конференции – първата, провела се на 08-09 юни 2006г., а втората на 20-21 юли 2007г., бел. на прев.) доказва точно обратното. А що се отнася до това ще съумеят ли европейците да ни разберат – бъдещето ще покаже.
    Вярно, “Европата” на Данилевски – това също е една абстракция. Г.В.Плеханов иронизира по този повод, че си спомнял за едно еврейче от стар руски разказ, за което целият свят се подразделял на две части: Русия и чужбина.
    Преди четири години американците, организирайки агресията против Ирак, бяха недоволни от позицията, заета тогава от Франция и Германия, и противопоставяха така наречените “енергични” страни на “пасивните” такива, което тогава ми напомни за расовата класификация на германския учен Клем, който дели расите на “активни” и “пасивни” – естествено славяните той отнасяше към последните.
    Оценките на американците не бяха обобщени. Техните комплименти заслужиха и някои славянски страни, преди всичко Полша, която американците използваха, за да вбият клин в новопоявилата се ос Париж-Берлин-Москва.
    Налага се, със съжаление, да констатираме, че тази ос, на която Жан Парвулеску и много други възлагаха такива надежди, се оказа едно мимолетно видение. След смяната на правителствата в Германия, тя се прекърши, а след избирането на русофоба Саркози за президент на Франция – от нея останаха само отломки.
    Но не трябва да бъркаме държавите с народите. Френският десен идеолог Шарл Морас проповядваше по него време идеята, че освен официалната страна, има също така и страна “реална” – това, което днес се нарича “мълчаливо мнозинство” и вярваше, че тази “реална” страна държи на същите роялистки и католически идеали, каквито са и неговите, но той се заблуждаваше. Неговата ”реална” страна бе нереална, въображаема.
    Може, като Морас, да идеализирате своя народ, а може и обратно – да се отчаяте за неговите възможности и за неговото бъдеще. Класически пример е спорът между Чернишевски и Добролюбов, за когоно ние знаем от романа на Чернишевски “Пролог”, героят на който – Волгин, е самият Чернишевски, а Левицки е Добролюбов. Добролюбов го е шокирало, че по мнението на Чернишевски народът е така лош и подъл, както самото общество, а Чернишевски подигравателно разказвал за една сцена, която той наблюдавал веднъж:
    Вървят подпити двама бачкатори и разговарят на висок глас: “Не сме крадци, не сме бандити, на Стенка Разин сме работници”.
    Често цитиран отзив за русите: “Жалка нация,отгоре до долу – все са роби”, звучи именно в този роман. По какъв начин тогава тази “жалка” нация е смогнала да победи Наполеон, а по времето на Чернишевски – да освободи България от турско иго, революционният демократ не е обяснил.
    Некрасов също се съмнява в способностите на руския народ:

    Ты ль проснешся, исполненный сил
    Иль… все? Что мог ты уже совершил,
    создал песню, подобную стоку,
    И духовно навек почил?

    Политическата активност, безусловно е важен показател за енергетическия ресурс на нацията, но не и единствен. Има и един такъв, като държавното строителство.
    Същевременно, държавата не е редно да подменя себе си с народа. Френският писател Жорж Бернанос в самото начало на Втората световна война, още преди поражението на Франция, направи в своя дневник следните записки:

    “Франция я откраднаха от французите в този момент, когато започнаха да им набиват в главите, че Франция – това е дело на самата държава, а не тяхно такова.” “Чувството за Родина го подмениха с юридическото понятие за държава.” И ето най-накрая резултата:
    “Французите вече нямат Родина.” Резултатът от една такава подмяна е винаги един и същ: отначало застой, после крах.

    Съветската държава също беше много силна, но на всички е известен печалният й край. И аз с безпокойство отбелязвам признаците на закостенялост у нашата държава и завиждам на страните от Източна Европа с техния бурен политически живот – Полша, Румъния, Украйна. Ние действително си имаме работа с две Европи: в страните на едната от тях националните чувства са изострени и неизразходваната енергия на народите там намира своето външно проявление, а в страните от другата Европа тези чувства са се притъпили – там цари апатия и безразличие.

    Така че, не Русия и Европа, а Русия и две Европи, при което е налице и трета Европа – това е самата Русия. Тя е твърде различна от предните две, но в не по-малка степен – това също е Европа.
    Някой може да възрази: Русия противостои на Европейския съюз… Но самото разширяване на ЕС го прави все по-нестабилен. Перлата сред неговите последни придобивки – Полша, останала вярна на своите традиции и приемаща днес “liberum veto” по отношение на цяла изумена Европа. Защо трябва да се чудим? Необходимо е просто да се познава историята. Полша днес пречи на сближението между ЕС и Русия. Но коя точно Полша – “официалната” или “реалната”? Известно е, например, че оставяйки настрана традиционно антируските настроения в Полша, повече от половината й население е против разполагането на американски бази на полска територия.

    Но какво може да се направи, ако народът мълчи, ако той е лишен от възможността да изразява своето мнение, ако самата власт не се интересува от това мнение, доволстваща от “рейтингите” си, фалшифицирани заради собственото й удоволствие. Може да си въобразим, подобно на Морас, че народът мълчи за същото, за което и ти самият; може пък да се отчаяш от народа си, подобно на Чернишевски? Но Николай Гаврилович тук не подозираше какво ще се случи само 16 години след смъртта му и че руският народ ще стане съвсем друг.

    Освен двете страни на Морас (”официалната” и “реалната”, бел. на прев.) то има и трета, която бих я нарекъл – “потенциална”. Ницше имаше предвид именно нея, когато призоваваше: “Обичайте страната на Вашите деца!”
    С.Морозов, на чиято книга “Заговорът против народите на Русия” аз често се позовавам, твърди, че ние преживяваме един преходен период, когато старата руска нация повече не съществува, новата все още не съществува. Но образът на тази нова нация и за автора на тази книга си остава доста смътен.

    Още по-смътно изглежда образа на Евро-Русия. Габриеле Адинолфи, редактор на италианското списание “Орион”, твърде важното изследване на когото е публикувано в испанския журнал “Тиера и Пуебло”, брой 13 от 2006г. (от испански: Земя и Народ, бел. на прев.), изразява опасението, че “колкото по-малко сме потопени в реалността, толкова по-малко ние я отразяваме, но толкова по-широка става сферата на нашето въображение, определените контури на която ние не можем да обрисуваме така точно, както би ни се искало.” “Хипотезата за Евро-Сибир се зида, по мое мнение, единствено върху една зле обоснована надежда.

    Нашите мисли витаят в областта на външната политика.” “Ние като че ли пренасяме своите собствени пожелания в екзотически страни, които по същността си не познаваме. Този въжделен Евро-Сибир – заключава сеньор Адинолфи – може да се окаже само един мираж в пустинята.”

    Аз бих желал да добавя към горното едно мое жизнено наблюдение. По време на дъжд винаги изглежда, че на отсрещния тротоар е сухо, но когато човек премине улицата, той вижда, че там е същата тая киша.
    Преди 20 години мосю Г.Фей възлагаше надежди на Германия и видяхме какво стана. Сега той ги възлага на Русия. А утре?…

    Ние не можем да мислим с такива категории като империя, държава и т.н. – те не са за нас, след като не сме в състояние даже да съберем пари за рейса Москва-Париж или за наем на помещение. Разсъждавайки за империи, ние витаем в емпириите.**
    Сеньор Адинолфи сравнява нашата ситуация с тази, в която са се намирали ранните християни в Римската империя. Считам това сравнение за единствено правилно, но Габриеле прескача един твърде голям исторически етап, когато говори за християните, които вече са имали, и канон, и организационни структури, а при нас засега няма нищо.

    Християните не са мечтали за империя, смятали са я за свой враг. На тях им е било нужно Царството Божие, за което е речено, че то не е тук и не е там, а е “вътре в нас”(според друг един вариант “посред нас”).

    Любопитното е, че Габриеле Адинолфи проповядва същото. Той твърди, например, че прословутият конфликт на цивилизациите се случва в самите нас и ние трябва да въведем ред в собствения си вътрешен свят, преди да се захванем да решаваме световни въпроси. От друга страна, той изразява съмнения дали наистина съществува такова духовно съобщество, членовете на които могат да говорят за себе си, използвайки местоимението “ние”?

    Аз споделям неговото съмнение, защото, когато на мен ми се поднася в качеството на “органичен синтез” странната и вредна мешавица от Чингиз Хан и християнски светини, то заявявам без заобикалки: моето “аз” никога не ще бъде сред такива “ние”.

    Съществуваме ли ние? Засега не. Но аз съм убеден, че ще съществуваме.

    Анатоли Михайлович Иванов

    Москва, 21 юли 2007 година

    Преведе от руски: Антон Рачев

    Бележки:

    * Гийом Фей, френски философ. На Московската конференция (20-21 юли 2007г.) той изнесе основния доклад на тема: “Евро-Русия: конкретните основи на една бъдеща имперска конфедерация”.

    ** Николай Яковлевич Данилевски (1822-1885) – един от най-великите руски философи, пламенен българофил и радетел за освобождението на българите от османското иго. Данилевски е основоположник на теорията за културно-историческите типове. Според него на всеки културно-исторически тип съответствува определена геополитическа перспектива. В своите трудове Николай Данилевски категорично отрича съществуването на каквато и да е “общочовешка цивилизация”: “Световна монархия, световна република, световно господство на една държавна система, на един културно-исторически тип са еднакво вредни и опасни за прогресивния ход на историята.”

    *** Емпирия (от гръцки) – опитност, практика.

  • СЛОВЕНИ И БЪЛГАРИ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

    "Словените - най-сродното с българите славянско племе"
    д-р Ганчо Ценов

    Интересът ми към тази тема бе събуден по повод на едно изследване върху живота и делото на знаменития историк Юрий Иванович Венелин(1802-1839). През 1829г. той публикува в Москва своя труд "Древные и нынешные болгаре в политическом, историческом и репигиозном отношении к россияном", с което така силно повлиява върху тогавашната българската интелигенция, щото с основание българите започват да го наричат "Втори Паисий" и "Българският народозащитник". В резултат на Руско-Отоманската война (1877-78) дунавските българи получават автономия 40 години след смъртта на легендарния учен. И тук ми се стори интересно, че Юрий Венелин, бидейки един пламенен българофил, в последните години от живота си пренасочва своите научни дирения от българите към друг един балкански народ - словените, които по него време също са под чуждо владичество и няма перспектива скоро да се сдобият със своя държава. Трудът на Венелин "Древние и нынешние словене" е издаден посмъртно в Москва през 1841г. и преиздаден пак там от нашия сподвижник проф.Павел Тулаев едва през 2004г.
    Оттук-нататък за мен възникнаха два въпроса: 1. Какви са връзките между тези два народа и 2. По-конкретно какво отношение имат словените към древната българска история?
    Оказва се, че теорията за българо-словенското единство има предистория и нейният създател е словенският учен Франьо Миклошич (1813-1891). Този именит словенец първоначално доктор по философия, а по-сетне доктор по правото, в крайна сметка изоставя юридическите науки и се посвещава на изучаване славянските езици. Миклошич съставя старобългарски и старобългарски етимологичен речници, а през 1852г. публикува фундаменталния си труд "Сравнителна граматика на славянските езици", в който изследва фонетиката, лексиката, синтаксиса на българския език и може да се твърди със сигурност, че Миклошич полага основите на истинското научно разглеждане на българския език пред света.
    Всъщност Миклошич е ученик на един друг знаменит словенец - виенският библиотекар и книжовник Бартоломей Копитар (1780-1844), който остава в историята със заслугата пръв да отдели в науката българската от сръбската народност и българския от сръбския език. Копитар издирва писмени паметници и подготвя научен опис на характерни особености в българския език преди всичко въз основа на печатни и ръкописни свидетелства от различни периоди. Той се занимава с въпроси като: установяване границите на българската етническа и езикова територия, числен състав на българските поселения, присъствие на българите в Европа.
    Бартоломей Копитар изгражда своя теория за произхода на словенския народ. Той смята словените за преки потомци на единния някога праславянски народ, населявал Балканите преди появата там на сърби, хървати и други славянски народности. Според него словените са дали своето наречие за основа на първата славянска писменост, а произхода на Кирило-Методиевия език той свързва със Словения и Панония.
    Миклошич доразвива теорията на Копитар. От една страна той строго научно подкрепя тезата на своя именит учител за произхода на старословенския език, но от друга в резултат на задълбочените си познания върху българския допуска възможността, щото българският език също да е послужил за основа при формирането на първия славянски книжовен такъв. В най-общ вид теорията за българо-словенското единство на Миклошич гласи следното: в давни времена поселенците в земите между Карпатите, реките Тиса, Драва, Сава, устието на Дунава и Черното море са говорили един език и следователно може да се предположи, че са съставлявали един народ, между чиито потомци днес са словенци и българи.
    Българският историк Ганчо Ценов (1875-1949) също подхваща в трудовете си тази теория в началото на 20-ти век. Той се обосновава с едно изследване на филолога проф.Цонев - "Към историята на българския език"(1903):
    "...от сравнението на българския език с другите славянски езици ми свети все тая мисъл, че българските словени в някогашното си централно положение в панонските и дакийските предели са били ближни съседи със словенци( а може би и хървати), със словаци, с поляци и руси, докато с чехи и сърби не са били в непосредствен допир, затова и няма помежду им старински общи свойства."
    По-нататък проф.Цонев изброява девет еднакви особености, които ги има в словенския и в българския езици, а ги няма в сръбския и в крайна сметка обобщава:
    "Приликите между български и хърватско-словенски са все от такова естество, че не можем ги сматря за нови заемки, а сме принудени да ги считаме за по-старо сродство между речените езици".
    През 2008 година д-р Светлозар Попов от Варна издаде монографията "Шамбат - братът на Кубрат". Д-р Попов проучва важните историческите събития, случили се през VІІ век в Източна, Югоизточна и Централна Европа. Главната му теза е, че Владетелят Само(Кан Кий, основателят на град Киев, бел.на авт.) и Кан Кубрат са единокръвни братя от династията Дуло и този факт намира своето потвърждение в народностните епоси на волжките българи - "Шан кизи дастани" и "Джагфар Тарихи". От това родство според варненския автор произтичат съдбоносни за европейския свят събития: през 623г. възниква държавата на владетеля Само, вклинена между могъщите империи на авари и франки; в периода 631-635г. Кан Кубрат отхвърля зависимостта на Старата Велика България от тюркския и аварския каганати; 635-640г. след споразумение между византийския император Ираклий и франкския Крал Дагоберт І българският Кан Кубрат организира изселването от териториите на държавата Само(известна също така и като държавата Дулоба в източната й част) на сърби, хървати, моравяни, ободрити и други славянски племена и заселването им на Западните Балкани.
    Кан Кубрат, според д-р Попов, подпомага византийския император в стремленията му да създаде жив славянски щит на своя територия срещу аварските набези на юг и към столицата на Византия - Константинопол.
    Държавата Само първоначално обхваща земите от Буг и Припят, после следва разширение в западна посока, достигайки поречията на Одер и Елба докъм Магдебург. След това следва разширение на държавата Само на юг - пресичане на Среден Дунав, след това Горна и Долна Австрия, района на днешна Унгария, за да завърши със с изграждането на интересуващата ни държава Карантания.
    Тук може да доразвием тезата на д-р Попов, че император Ираклий цели да създаде славянски щит срещу аварските набези на юг с предположението, че събитията през VІІ век в този европейски район следват една дългосрочна стратегия на българските владетели по обкръжаването и сломяването на аварския противник - крайна точка на която слагат победите на Карл Велики през 803 г. и българският Цар Крум през 805г. над аварската държава. Твърде актуално и поучително звучи историята на византийския енциклопедист Свидас, записана в неговия "Лексикон" през Х век:
    "Запитал Крум пленниците-авари: от какво мислите загина Вашият предводител и целият Ваш народ? А те отговорили: Понеже взаимните клевети се умножиха и погубиха по-смелите и по-умните; и още, понеже насилниците и крадците станаха съюзници на съдиите; също така и пиянството. Понеже виното се увеличаваше, всички станаха пияници. Освен това подкупничеството, също и търговията. Защото всички станаха търговци и се мамеха едни други. От това произлезе нашата гибел."

    КАРАНТАНИЯ

    Караните (лат. Carni) са считани от официалната историческа наука за келтско племе, населяващо тогава този район. Името им се извежда от думата carn (скала), която била келтско-илирийска. Сиреч наименованието на държавата характеризирало планинския характер на територията й. През 595г. Павел Диакон в съчинението си "История на лангобардите" споменава за някаква Склабска провинция (лат.provincia Sclaborum). Тази провинция в началото на VІ век попада под властта на Аварския каганат. Влизайки в състава на държавата Само, тя фигурира там под името Винедска марка(лат.marca Vinedorum). Владетел на Винедската марка бил княз Валукс (лат.Valux dux Vinedorum). Словенският историк Янез Кос смята, че това държавно образувание се "утвърждава като държава под името Карантания в периода 625-745". В този период държавата разширява територията си и нейна столица става Крънската крепост(сега град Карнбург, Австрия). През 8-ми век, обаче, словенците изгубват независимостта си и попадат под властта на баварците(франките).
    Д-р Попов описва в изследването си и съдбата на българите-кутригури: 630г. - след смъртта на аварския каган Баян те, бидейки негови подвасални, се вдигат на бунт с претенцията да бъде избран българин за нов каган, но са разбити от аварите и през 631г. напускат каганата като търсят убежище в Бавария, но тук са избити повечето от тях по нареждане на крал Дагоберт І. Само една малка част от тези българи успяват да се спасят чрез бягство и се заселват във Винедската марка! Пред мен възникна въпроса - възможно ли е тези спасили се от смърт българи-кутригури, да имат отношение към държава Карантания и да са взели участие в нейното изграждане? Отговор на този въпрос дава друг словенски историк - Милко Кос. Според него в двора на Княз Валукс намират приют около 700(седемстотин) прабългари, предвождани от Алцек, преди да продължат пътя си в западна посока. Трети историк - Петър Щих, твърди, че българите, дошли във Винедската марка, са били повече от 700 и някаква част от тях са останали завинаги на словенска земя.
    Историкът Нико Графенауер, пък, в своя труд "История на словенците" проследява съприкосновенията между словенци и българи в Дравския район на Панония по време на кановете Омуртаг, Маламир и Пресиян. Той пише: "...под върховна българска власт до 838г. е останала среднопанонската територия южно от Драва, та чак до реките Сутла и Долна Кърка, управлявана от княза Ратимир...". През продължилата повече от десет години българска власт, та до самия край на Франкската държава, там е съществувало отделно княжество, управлявано от словенски князе. (Приложение №1)
    Относно караните. Наличието на български топоними като селата Караново в Новозагорско и в Айтоско, град Карнобат, Бургаско; с.Карандила, Сливенско, с.Кран, Кърджалийско, селата Карандили и Каранци, Великотърновско, с.Каран Върбовка, Русенско, с.Кранево, Варненско и др., са все указание за това, че караните имат пряко отношение и към нашата българска история. Като се вземат предвид гъстотата на топонимите и географското им разположение може да се предположи, че караните са в основата и на така нареченото Келтско Царство през 3-ти век преди Христа със столица Тиле, днешното село Тулово, Старозагорско(това предположение е на Константин Иречек, бел.на авт.). Това царство е било разположено в пределите на днешна Източна България. Ето и някои топоними съответно от словенска страна: столицата на държавата Карантания е Крнски град - Карнбург, понастоящем находящ се северно от Клагенфурт, Австрия; град Кран в днешна Словения; световноизвестният словенски курорт Кранска гора и др.
    Терминът хорутани, с който са именувани словените в "Повесть временных лет" може да се обвърже със старинната българска дума хорота (използва я често и д-р Ганчо Ценов в книгите си, бел.на авт.) - говор, език, слово. В крайна сметка хорутани се оказва синоним на понятието словени - сиреч люде, които владеят словото (речта и писмената).

    СЛОВЕНСКАТА ВРЪЗКА В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

    В историята на българския език и на науката за него словенският учен Франьо Миклошич играе огромна роля. Но той, освен това, привлича много български книжовници и младежи за свои сътрудници. Между тези български книжовници е например възрожденеца Иван Богоров, който редовно поддържа кореспонденция с Миклошич и го известява своевременно за развитието и за заниманията и на други български интелигенти. През 1852г. във Виена излиза на германски първата граматика на българския език. Нейни автори са свищовските младежи, братята Антон и Драган Цанкови - също последователи на Миклошич.
    През 1856 година българският идеолог Георги Раковски пребивава в Белград и там се сдобива с един ръкопис,озаглавен "Вкратце о болгарословенском народе". (Раковски също така е посещавал Виенската библиотека за да дири там сведения за произхода на българите, бел.на авт.).
    Може обосновано да се предположи, че в словенски, в австрийски или в италиански книгохранилища са запазени и до днес български писмени паметници, които са ползвани от европейски книжовници в тяхната изследователска дейност. За тези писмени паметници не е съществувала опасността да бъдат унищожени, например, от гръцки шовинисти и фанариоти, както това е вършено в пределите на Отоманската империя през 18-ти и 19-ти век.
    Въобще, оказва се, Миклошич също да е повлиял така силно на тогавашната българска интелигенция, както и историкът Юрий Венелин. Словенският професор Франьо Миклошич е назначен за член-кореспондент на Българското книжовно дружество(сега БАН) през 1884г.(Приложение №2)
    Нека този скромен доклад сега се приеме като акт на благодарност към всички ония словенски духовни първенци, които спомогнаха за пробуждането на българския национален дух и отпочването борбата на българите за собствена българска църква и държава през 19-ти век.

    Антон Рачев
    Руссе, България,
    Август 2009 година

    Използвана литература:

    Богданов, Иван. Прабългари. София, 1976.
    Български пощи ЕАД. Пощенски код - указател. София, 1999.
    Венелин, Юрий. Древние и нынешние словене. Москва, 1841(фототипно издание 2004).
    Георгиев, Емил. Люлка на старата и новата българска писменост, София, 1980.
    Иванов, Анатолий. Кто же такие болгары? Руссе, 2009.
    Попов, Светлозар. Шамбат - братът на Кубрат. Варна 2007.
    Радославов, Антон. Българският народозащитник. (доклад по случай 170-тата годишнина от смъртта на Юрий Венелин)
    Раковски, Георги. Ключ болгарского язика, Съчинения, София, 1984.
    Тулаев, Павел. Возвращение Юрия Венелина, Москва, 2004(предговор към фототипното издание от 1841)
    Ценов, Ганчо. Праотечеството и праезикът на българите. София, 1907(Фототипно издание 2005г.)

    Приложения:

    Приложение №1 - съставено по материали на сайта www.balkani.eu
    Приложение №2 - съставено по материали на сайта www.bg.wikipedia.org

  • О ЛИДЕРСТВЕ ГЕНДЕРОВ

    Место главного мыслителя, совести великороссов, «Льва Толстого современности» освободилось. На 90-м году жизни скончался А.И. Солженицын. Какую мудрую мысль он нам завещал, кроме высказанного в брошюре «Как нам обустроить Россию» пожелания: «сохранения народа». В телепередаче шедшей в день смерти писателя 3 августа 2008 г. было показано его недавнее прижизненное интервью, где он сказал: «Народ не понимает происходящего». Сам он не дал трактовки современной ситуации, на тему того, что же происходит, где мы находимся, и что ждет нас впереди. Возможно, мысли его на эту тему, из телепередачи были вырезаны.

    В момент прощания с телом 4 августа 2008 г. на выходе из траурной комнаты Академии наук, почитатель творчества Солженицына, тоже писатель, написавший 4 книги о князьях древней Руси, в беседе буквально у гроба мэтра сказал, что происходит грабеж. Этот эмоциональный термин возможно и есть грубая квинтэссенция рассуждений ушедшего мыслителя. Но он непонятен по корням, почему «грабеж». Коммунистический режим, в уничтожении которого принял участие и Солженицын, сброшен. Наступили новые времена. Но «Народ не понимает происходящего». Это и есть главная мысль, завещание, путеводная звезда для ныне живущих социальных мыслителей: разъяснить происходящее, но не эмоционально, а логически, научно. «Поймите, лишь - и будет вам прозренье».
    Что происходит с русскими? Почему они сокращаются количественно? Трое рождается, а умирает пятеро.
    Собрать бы всех понимающих мыслителей масштаба Л.Н. Гумилёва, В.И Вернадского, А.Зиновьева, Н. Реймерса, возможно, В. Пикуля и того же Солженицына, и провести круглый стол, а лучше мозговой штурм, чтобы услышать или синтезировать самому, истину в последней инстанции и в очень краткой объективной формуле, без эмоций, без слов «грабёж» и т.п.. Неужели таких людей уже не осталось? Вероятно, они есть, их надо искать.
    Чтобы понять современную ситуацию в стране необходимо объективно оценить предыдущую. Рассуждения в терминах: «тоталитарный режим сменился демократическим» бесплодны, поскольку являются арсеналом политической пропаганды. Дело не в тоталитаризме или демократии. Критерий в «сохранении народа». А сохранение даже ухудшилось с момента выхода упомянутой книги Солженицына с благим его пожеланием.
    Поскольку мы говорим о русских, ещё недавно называвшимися великороссами, постольку, вопрос перетекает в национальную плоскость, а более точно в плоскость лидерства наций. Не случайно, сейчас исчезает из обихода не только слово великоросс, но и слово русский. Насаждается термин «россиянин» или «житель» такой-то местности. Слова «русский» и «фашист» уже стали почти синонимами.
    Приоритет русской нации сильно упал после поражения в первой мировой войне, он вновь вырос после победы во второй мировой войне и стремительно упал в период поражения в холодной войне. Кто же перенял от великороссов эстафету лидерства наций России? И как?
    Между нациями всегда шло соревнование за лидерство. В русском языке чуждое национальное лидерство называли игом. Соревнование - норма, стимул к развитию человечества в целом, движению по пути прогресса. Отставшие в развитии нации, окрепнув, стремятся уйти от ига, сами стать главными и диктовать свои правила игры. Конкуренция. Первое требование ведомых – уравнивание прав с ведущими. Сравнявшись в правах, они начинают доминировать и пытаются взять власть. Для захвата власти национальные меньшинства идут на союз с себе подобными, опираются на помощь из вне. Яркий пример, - захват власти партией нацменов (самоназвание – «партия большевиков», якобы, партия большинства народа). В 1917 г. грузины, евреи, армяне и др., внедрили свою нацменшинскую идеологию в качестве базовой. Основа идеологии была разработана Лениным и Сталиным, суть её заключалась в борьбе с великорусским шовинизмом. Отвлекающим лозунгом был «Пролетарии всех стран соединяйтесь». Шовинизм – ругательное слово, обозначающее нежелательное лидерство, причём, нежелательное с точки зрения ведомых наций. Иго. Но совсем без ига нельзя, - кто-то должен лидировать. Равенство наций вещь быстротечная.
    Партия нацменов, назвав себя партией большевиков, переиграла русских. Название было удачным, оно привлекало также и тёмных русских. Сталинский вариант борьбы с русским шовинизмом – раскулачивание, когда великороссов сталкивали с великороссами по имущественному признаку. При другом подходе партия нацменов не удержалась бы у власти. Великороссы поднимали национальные окраины, разрабатывали письменность, искали черепки культуры нацменьнств, строили дворцы в Абхазии и поднимали целину Казахстана… В ущерб своей исторической территории.
    В результате внутрипартийной борьбы и победы во второй мировой войне, верхушка партии нацменов сильно изменила свой национальный состав. Её в 1960- 70-х годах возглавляли уже преимущественно русские, но они вынуждены были руководствоваться нацменской идеологией интернационализма и партия погибла в 1991 г., поскольку менять надо было не только носителей идеологии, но и саму идеологию. В 1991 г. в результате поражения в холодной войне русские вновь потеряли рейтинг лидерства.
    Страна осталась без нации лидера. И тут вновь набрали силу национальные меньшинства. При этом русские, кроме оков нацменской идеологии толерантности, обрели ещё и внешнее иго – подчинение правилам страны победителя – США. Таким образом, русские получили двойное иго – со стороны внутренних нацменьшинств, которые добились равноправия, и, со стороны внешней. Матрешка иг.
    Кроме упомянутых иг появилось ещё одно глубоко внутреннее иго гендерной несправедливости – феминизм. Положение, когда гендеры не могут исполнять свои природные обязанности по продолжению рода и ведению семейного хозяйства. Смешение ролей не сводится к тому, что женщины стали курить и носить брюки – это видимая сторона захвата женщинами новых для них прав и ниш в обществе. Они взяли семейную власть – планирование семьи. Женщины стали лидирующим гендером.
    Таким образом, мы имеем в России матрешку из трех иг:
    - гендерная;
    - нацменская;
    - внешняя – американо-израильская.
    Как избавиться от этих иг, очистить, снять как капустные листья, вернуться к положению 100-летней давности, когда в стране лидировали русские, а в семье – мужчины, когда не было внешнего лидерства – диктата? Чешуя иг наросла над великороссами и снять её уже нельзя, ни сразу три, ни по одному. Вероятно, можно уменьшить их количество, но не путем последовательного снимания, а путем обмена трёх старых иг на одно новое и понятное. Непонятность иг – самое страшное дело, которое в несколько раз увеличивает их вредоносность. И тут мы можем выбирать. В качестве претендентов пока выступают двое: исламский мир и Китай. Кто более люб бывшим великороссам? Выбор будет протекать в новой войне, которая вероятно случится в период с 2009 по 2014 год. Но к началу войны мы должны определиться с критериями выбора и сделать снос на очередное иго. Каковы предпосылки войны? Ответ можно дать, просто перечислив даты: 1914, 1812, 1709, 1613 гг. – столетние циклы. Других предпосылок тоже более чем достаточно.
    Разговоры о лидерстве России, русских, т.е. создании ига для других наций и стран надо отложить на неопределенное время. Слишком велик потенциал нашего падения.
    Надежда на пословицу, «русские долго запрягают, но быстро едут», весьма слабая.
    Таков, анализ ситуации. Возможно он сподвинет других исследователей на социологический анализ состояния великороссов. Важно уйти от стереотипов, ведущих к затягиванию неблагоприятной ситуации. Разорвать цепи непонимания, о которых говорил А. Солженицын: «Народ не понимает происходящего».
    Корчмит-Матюшов

Метки блога

Метки не были использованы